Юлия Желязкова и блога в нейната глава:)

*6 изтощителни денонощия и искам ли да бъда single на 25

Петък:
Телфонът не млъква, факсове и mail-и ме заливат подобно еко катастрофи, всеки гони последния срок за нещо, нервите на всички са опънати като струна на цигулка и всяко живо създание ми крещи. Не знам защо, наистина. Не съм глуха, вездесъща съвсем, не съм идиот.
Първите 3 часа от работния ден съм готова да ям с поглед. Върша работата си стегнато и организирано и упорито избягвам въпросите „Как си“, понеже ми се иска да отговоря „Едвам се оправям с парите, емоционалният ми живот клони към под нула, притеснена съм за (…) и освен това ме дразниш“.
Замълчавам, изстрелвам някоя заучена реплика и продължавам напред.
Почти не мога да седна. А имам нужда. Искам да пиша, да опитам да направя нещо в тази насока и да не стоя на едно място, да му се невиди. На края на деня се чувствам като прекарана през месомелачка, но със заучен рефрен Another brick on the wall, силно начервени устни, очила във форма на сърца и макс музика в ушните миди, се запътвам към „Амстердам“.
Ale-fucking-luia!
Там съм и поне малко разпускам. Винаги е по-лесно да смилам информацията с близки. Ако човек е социално животно, то аз просто съм пристрастена към споделянето на всякакъв вид емоции.
В нас – дежурното включване на Топеца – дежурното припадане, без да го изгася. Не ми се вързвайте, ако съм online цяла вечер.

Събота и Неделя:
Изкарвам времето си по възможно най-идиотския начин! …..
Когато бях омъжена се изумявах как „свободните“ жени се оплакват. Мислех, че ако съм веещ се електрон, винаги ще намирам какво да правя. Да пътувам, уча език, чета книги, да танцувам, спортувам, да рисувам, да, да, да….
На мястото на това готвех, чистех и се излежавах до съпруга си. Зяпах филми и си казвах, че моят избор е ежедневието. И бях щастлива.
Но пак не разбирах. Колко много неща има да се правят на и по света!
Безумен парадокс. Толкова съм изморена от самотата в някакъв аспект, че предполагам изкарах почивните дни в сън, самосъжаление и давене в бозави депресии.
Чак сега си дадох сметка, че имах много повече хобита, когато бях обвързана. И много повече свобода. Дори времето сякаш беше повече. Просто защото се чувствах сигурна и успявах да разгърна потенциала си.
Казвам ви, single манията и selfupgrаdе-а ще ни побърка всички.

Понеделник:
Навих се да съм статист в масовка. По този повод изкарах близо 13 часа в Бояна, 2 и половина в път до там и обратно и ми се полагаха близо 3 за сън. На денонощие.
Беше забавно, ново, поучително и ужасно изтощително.
Екипите и хората бяха върха, но най-интересно ми се виждаше да избутам още една граница в характера и живота си….

Вторник: Продължавам по същата програма. Запознавам се с интересни личности, някои мъже подмятат дежурните реплики, въпреки ужасяващия вид на жена под три килограма черен грим, изкуствена кръв и белези. Горещо е, лепна и перуката ме побърква.
Въпреки всичко се хващам как мисля за Някой. Ебати, как имам сили, не знам.
Най сетне денят приключва.
На път към оазиса метро ме спира господин в костюм.
Отправя ми реплика „Дамата пие ли кафе?“
Ако аз се водя този субект, сънено измърморвам – „Да, но й е някак късно за това, всичко добро и лека вечер“.
Той не се предава и ми се представя. Иска да ме почерпи в бар на 5 метра от мястото на срещата…които са известни.
Отново тактично се обръщам към моята посока с учтиво-режеща гримаса.
„Ако някой ден пак минете от тук, моля Ви, обадете ми се, често сядам в това кафене“
Дори нямам сили да съм саркастична. Кимвам, затапвам се със System of a down и продължавам прехода до бленуваното „в нас“.
Какви са тези хора? Нищо не разбирам!

Сряда:
На ръба на физическите си сили съм, съответно – психиката ми е на конец. Всичко е като в полусън. Въпреки това успявам да се усмихвам, да се снимам и да кимам.
Дори не заспивам на пук на клепачите си.
Поредните часове се изнизват, изниква overtime, но вече съм заела позата на спартанска издържливост. Във всеки аспект. Когато някой се опита да си излее нервата, да разкаже тъп виц или да ме заговори, небрежно отварям книгата на страница 165 и се усмихвам като глухоняма.
На финала съм леко горда, че успях да спазя ангажимент от-до и все пак прозират линии на организация и изпълнителност в мен. Освен това парите са ми жизнено необходими.
Натоварвам се на бленуваното 64, като в главата ми има ясна формула. Горд собственик съм на 3 лева. Това е една топка сладолед, който обожавам, билет за металния кон и ресто. В нас вече ще го мисля. Искам само да се прибера и да легна.
Но както споменават класиците: „нещо се обърка“.
На ледено-сладкия ръб на „Витошка“ портомонето издайнически зейва. Няма ги!
Запазвам спокойствие на духа и сядам на стълбите на Съдебната. Преравям цялата си чанта, като накрая стигам до нервно изтърсване на земята. Безуспешно. Просто вълшебните три монети са се дематериализирали. Идва ми да се разплача. Чувствам се като нелеп колаж сред всички празнуващи-чисти-наспали се-пушещи-пиещи-обичащи се хора.
Аз съм сама, изморена, гладна, рошава и с остатъци от сценичен грим по тялото.
Чувствам се като Гаврош. Точица без Антон.
Сякаш наистина ще седна на тротоара след малко и ще си пожелая просто всичко това да свърши. Цялата планета.
Не би. Разтърсвам рязко глава, откопчавам червеното кожено яке и продължавам с бърза крачка.
Трябва, трябва, трябва да се справя. Светът е чудесен и прасе+тиква = кеч в него.

Рядко имам такава нужда някой да погали раменете ми и да се сгуша. Често имам желание, мечти, но не и нужда. Защото така и не се научих да се влюбвам емоционално изгодно.
Предполагам никога няма да бъда достатъчно силна за това.

6 Comments | In: Uncategorized | | #

В живота съотношението неща, които разбирам срещу тези, които изтръгват от мен физиономия „теле у железницО“ е…как да кажа, не съвсем в моя полза.
Поради тази причина изрично искам този пост да не се взима насериозно. Не мога да ви кажа как да свалите мацка, да ви напиша рецепта за щастие или да ви обясня точно кое изключение можете да бъдете.
Единственото, което мога да споделя от личен и хипотетичен опит, е как можете да прецакате любовта. Вие, ние, те, хората…Аз, ти, той, тя….Защото там съм нещо като своеобразен емоционален магистър, о да!
Само сега, само веднага, на половин цена -- единствено в пет „лесни“ стъпки.  Та хайде на прИмоцията:

Стъпка едно „Параноя на страстта“

Истината е, че повечето хора са параноици. От малки ни учат да „ни с**ат кокошки“, да си викаме „пу пу“, да чукаме на дърво, да си хлопаме по нервите. Аз не правя изключение. Когато ми се случи нещо хубаво задължително си казвам, че няма как да е истина. Проблемът е, че тази енергия реално циркулира.
Започнете ли да си мислите как той ще ви зареже, как на вас ще ви писне, колко приятели ще се отдръпнат, ще изригне ли нов вулкан, дали сивата икономика няма да попречи….честито, вие вече сте скапали наполовина положителната емоция от влюбването.

Стъпка две „Анти кич“

Запознали сте се с човек, който ви вълнува. Прекрасно.
Привърженик съм на идеята, че в една връзка всеки трябва да запази себе си. Но..Но! В началото просто няма как да стане, ако съществуват чувства. Колкото и да се стараете, да въртите Six feet under и да  се самонаритвате какви големи пичове сте -- превръщате се в лигава розова маса, в голям процент от времето заета с повтарянето на „и той/тя ми каза“.
Кичозно е, mate, признавам. И стряскащо, отнесено, надрусано, напомпано, досадно, изобилно….и все пак нормално и красиво. Тръгнеш ли да го отричаш, гориш…до точка три

Стъпка три „Да си ги премерим“

Да предположим, че диагнозата за общ интерес е налице. Започвате да сте си „забавни“ в Skype. Целият диалог изглежда като професионален турнир по остроумни реплики. Мда.
Но идва момент, в който никой няма сили да е оригинален, сарказмът е извън човешките усилия и ако махнеш целият ви фин дрибъл, диалогът става кръгла нула. Защото не можете да си кажете нищо човешко, нищо истинско.
Такива отношения са интересни, вълнуващи и много празни. Накрая все на някой му газира бушона и дори, дори да е имало чувства -- финито.
Оставате си на вечното реми.

Стъпка четири „Страх от обвързване“

21 век роди множество чудовища. Уютно празни, поддържащи цели индустрии. „Нашето време“ отгледа и диагнозата „single“.
Нещо толкова просто се превърна в страховито величаво създание. „Връзка“…..
Първите ми асоциации са кецове, лилави, магданоз, пазар, но никога няма да се сетя за отношения между мъж и жена.
Връзка, човече! Какво означава това?
Можеш да имаш емоционална връзка с някой, с който никога не си бил физически. Съществува вариант да живееш под покрив с човек, който никога не си усещал. Възможности бол.
Най-простата схема е: „ти ме харесваш-аз те харесвам-правим ли нещо?“. И не знам какво има да се мисли. Връзки се създават и развалят, гаранция за нищо никога няма.
Обаче ако изкарвате повече часове в чудене как да дефинирате отношенията си, вместо да оползотврите цялото време -- пак поздравления. Вие стремглаво слагате неписаната точка.

Стъпка пет „Да си ги премерим ПАК!“

Все пак сте успели да извървите четири етапа. Изведнъж изпадате в дупката на „ендорфинно-хормонално-емоционално зависим“. Най-близката (поне за мен) реакция е да зария копита и да настане тоталния шаш. Нужда да нараняваш на посоки, да доказваш колко не ти пука, да демонстрираш цялата върволица от други кандидати.
И вътрешно ужасно да се мразиш за това.
Fail Fail Fail

В крайна сметка, не отричам че съм била пълен капут, истерик, параноик, други весели ‘иииииикккк’ в отношенията с хората.
Но не би трябвало любовта да се прецаква по толкова тъпи схеми.
Разминаванията са демоде, стига сме се вплитали в тях.
Just freelove, сезон й е.
И ако ви се случи се случи,наслаждавайте й се. Току виж е истина.

11 Comments | In: Uncategorized | | #

Парапапапапапа. И метрото пее.

Една двойка стои точно срещу мен. Тя е облегнала глава и в просъница се усмихва, а той не спира да й говори нещо. Облечени са на ръба на безумието. Карирани, с ретро шапки, кецове…..О Боже, о Боже, колко мили ми се струват.

Парапапапапаа. Слизам на спирката.

Засилвам се с танцова стъпка, подскачам на един крак сякаш играя илюзорна дама, завъртам се около един стоп и се разсмивам поради нелепото си държание.

Под „навеса“ на 88 двама души се целуват.

Тя е с огромен задник, той е кривоглед. Копеле, съвършени са! Наистина.

Парапапапапапапа. Влизам в магазинчето за цигари.

Купувам, дефлорирам станиола, вадя, паля, пуша. В движение.

Някога случвало ли ви се е тютюнът да ухае на слънчогледи? Правилно, не би трябвало да имат особен аромат. Но днес дори и те миришат…някак жълто и красиво.

Тралалалалала. Блъскам се във стъклена врата и учтиво й се извинявам.

Носът ме боли зверски, наградена съм с прилично дълбока драскотина, а колежката ми казва, че „хубавея“ -- ебати случая.

Кафето е безбрежно топло, млякото -- кристално бяло, а часовете миришат на ванилия и шоколад.

Целият свят тиктака в синхрон.

Бездомните са прегърнали уюта, просякът е „в офис-а си“ и дори уличният прах ме очарова.

Парапапапапапап.

Косата ми е подредена в хаос.

Тралалалалалал.

Облизвам устните в някакво червено и се смея. Като дете.

И цялата Планета се усмихва с мен.

Всичко се свежда до безкрайно прост извод -- Не искам драма. Непростимо е да си „играем“, непосилно е да обичаш на инат.

Нямам нужда да се доказвам и да съм подозрителна към милото отношение.

Парапапапапапа.

Защото любов има.

Навсякъде.

Във всичко.

Случва се.

Диша.

Кашля.

Киха.

Но съществува.

И някак пролетно си живее.

Парапапапапапа. Тралаллалаала

httpv://vbox7.com/play:96ba198f

5 Comments | In: Uncategorized | | #

Замотала съм се във всякакви занимания, мисли, емоции…съответно и музики напоследък. По този повод лепнах на духовната си сестра поздрав с Nirvana and „About a girl“, „Love buzz“, „Rape me“ and so and so.

Чак днес се загледах в клипа и се замислих….

От много малка съм отгледана по рок клубове, но и в много невръстна възраст започнах сама да си избирам музиката. Nirvana, брат…Хм.

100% вървеше за ръка с Red hot, които и до днес обичам, но какво по дяволите ме е накарало да се запаля точно по сиатълските пичове. В смисъл как някои банди стават толкова култови за така отрицателен период от време?

Та значи, Крис и Кърт се „запознават“ през 1985. По някаква случайност Желязкова се е пръкнала същата година. Малеее, колко напред са били те тогава. Аз лигавя биберони, те бири. Чудно.

През 1991 излиза „Nevermind“. Тук сметките ми се получават супер криво. Понеже помня един рожден ден, на който братовчедите ми  подариха касетка (оригинална, от „Рива саунд“) с Inutero (’92). Също така в главата ми се помещава ясната причина „батковците и какичките“ в 5-то основно в Стара Загора да ми се радват толкова много -- понеже ходех със суичър с обложката на Nevermind (йеп, бебето, банкнотата и на гърба изтормозено синеокият Кърт), кърпа на главата и кубинки. Освен това от малка бях леко анти (това се пречупи в последствие) и явно демонстрирах, че ама изобщооо не ми дреме за йерархията.

Спомням си как стоях със залепено ухо до един червен касетофон куча-ктайска -- марка. (убий ме, не мога да се сетя името й).

Как превъртах Rock ballads vol 2 , REM, Cancas, U2 и сие. Най-смешното е, че май не си мислех нещо много по-различно от сега. „Once a child, always a child“ -- каза един познат някога.

Поотраснах, започнах да предавам предпочитанията си на The Doors. Не за друго, ами първата ми учителка по английски ме попита сигурна ли съм, че искам да ми преведе текстовете на баладите и прочее. „Да“ -- твърдо заявих. …..и съжалих. Копеле, вЕрно, ебати чалгата са половината. Голямо разочарование. Батко ти Джим поне е поет:)

После музикалната ми кариера на слушател се разви стремглавно. Слушах всичко (добро, с’а не говорим за маанета и диско), по много, ненаситно.

Минах през „Нова Генерация“, „Ревю“ периодите си. От там бях на доста тежки неща -- реге за успокоение -- пак рок (за носталгия) -- джаз ….Знам ли, по едно време дори по електронни партита се влачех. В общи линии -- не ми пукаше. Стига музиката да ме изпълва, бас да кара гърдите ми да подскачат, нещо да клати главата, а акорди да движат в извивки цялото тяло. Обичам да танцувам, обичам да слушам музика!

Но понеже много се отплеснахме, да се върнем на Nirvana.

Добре де, сто процента не съм примирала по Кърт Кобейн. Моите „любови“ си остават Слаш (а как се дразня на Аксел не е истина, егоцентрично и агресивно тъпо копеле), Джим (нЕмааа шанс) и Елвис (може да е проява на лош вкус, но е една от първите ми плочи след Гена и Чебурашка). Те така. От тогава нещо им изгубих ищах. Бих си полафила със Стинг например, бих пила с Менсън и бих се радвала на живо да видя Мартин Гор, но тази детска неподправена лИбоФ -- не. Е, хайде, бих направила изключение за вокалиста на Asian dub foundation.:P

Сега като гледам клипове на другарят Кърт се чудя обаче???? Ок, още ми е приятна музиката, най-вероятно поради чисто носталгични причини. Но стигаааа -- мазна сламено руса коса, плетена жилетка и излишно тъпоумни текстове? Да не говорим за моментът „подай -- бръснарското -- ножче -- на -- другарчето -- в -- дясно“.

Не бе, не разбирайте погрешно. Аз все още ужасно си се радвам на групата. Не ми е от любимите вече, но те ще го преживеят…поне някои от тях

Просто ми е любопитно как някои хора създават харизма……

4 Comments | In: Uncategorized | tags: nirvana, нирвана. | #

Първо, ще ви Замоля съвсем учтиво да не ме питате защо аджеба имам индиец във листа си. Това е въпрос, на който ни 42, ни 69 могат да дадат разумен отговор.
Но е факт, че преди 20 минути въпросният неизвестен фейсбук другар реши да социализира с мен. Сега осъзнах защо всичките ми познати, които работят с индийци, се умиляват от следния виц:
В кратце -- Стоят на една маса един пич от САЩ и един индиец. Пият нещо си и обсъждат Света, живота и има ли шкембе в задгробния живот (например). По едно време янкито се напил и започнал да се заяжда с индиеца. Разправя му -- ок, американците сме били тъпа нация, без история, не-знам-си-какво, но прецакахме сумати по-древни държави и култури. Индиецът само се усмихва. Не разбираш ли какво ти казвам -  вашата нация също е сред прецаканите. Индиецът -- yes, but we fucked up your languaJ ForevA.
Те сега разбрах за какво става дума:
Започваме с културното how r u, dear -- ok, 10x -- така де, какво да му се обяснявам.
Пита ме с какво се занимавам -- уча, викам.
Следва:
k which crse -- А сега де? Ползвам жокер „обади се на Фифи“ и й я питам: майна, според теб каква мисъл е изразил личиреският герой тук? Фифи също е безпомощна, язък и за Тойфела. Но понеже съм зловещо схватлива, решавам че в контекст на следването ми ме пита кой курс съм. Обяснявам му, че завършвам. Пита къде -  Faсulty of journalism and mass communication.

thats great

my self iam wrking as atourist guide n india
Това избистря много питанки, относно развитието на туризма в Индия. Ако това го приемем за „туризъм“, разбира се.
Измъквам се с едно „nice“. Адски съм любезна, какво да се прави.
Но, историята на родата продължава:

u knw one of my sisister she is also subject
Ъъъъъъ? also? Бе алооооо, аз не се приемам като „subject“.

sry journalist
Аха, така може. Нищо, че и журналист не съм.

Тук вече не издържам и по терлички напускам със sorry, but i can’t speak right now. Bye.

6 Comments | In: Uncategorized | tags: английски, индийски. | #