Юлия Желязкова и блога в нейната глава:)

* хвърчащи мисли и факти

Тъй като няколко човека ме питаха къде съм се изгубила, а скайп комуникацията ми е  затруднена напоследък, сядам да отговоря на всички. В стил лепяща бележка на работното бюро, нахвърляне на разпокъсани дивотии и новини от ежедневието ми през последните 15 дни.

• В условия на кроткото си заточение нейде из Югозападна България, открих площи с диви ягоди и черници. Спомних си колко е хубаво да се прибереш омазан до уши.
• Възстанових и технологията си по направа на венчета от китки и кукли от мак.
• Питах се защо?

Постоянно говорим за екология. Повечето ми приятели съвестно обират боклуците си, снабдени са с торба за многократно пазаруване, обичат Природата и със сигурност им пука за нея. При Желязкова – идентичен случай. Уж…..

Понеже позиционирана на една полянка, усетих се как първичната ми реакция е да късам стебълца и да си играя с тях, да разнищвам пъпките на цветенцата, да мачкам между пръстите си листенцата.  Не го правя съзнателно, разберете. Но съм убедена, че поне 99% от хората постъпват така, озовавайки се в подобна ситуация. Та въпросът ми беше: Защо? Вродено е нещо садистично в наслаждението ни, за да усетим маргаритката трябва да я смазваме или просто еко убийството ни е заложено?

• Варицелата ми мина, за да даде шанс на „сезона на комарите” – Не знам дали е заради нулевата  група, но за кръвопийците нЬедни съм като телешки медальон, сервиран в ресторант „Арагава”, Токио. Честно, толкова ме изнервят комарите, че бих простила на мъж да ме удари, само и само да ликвидира гадината. Разбира се, изисквам трупа като веществено доказателство, защото в противен случай нищо чудно да тръгне всеки да си ме шамари произволно за „красивите ми кафеви очи”.
• Имам кърлеж – за втори път през живота си. Сам по себе си фактът не ми докарва щастлива усмивка, но допълнението, че се е настанил върху татуса на крака ми вече ме изкарва извън кожата. Мастилото ми е свидно, тя и без това плаче за повтаряне, защо точно там е решил да пирува? Да не говорим, че във всеобщото черно за малко да го откъсна. Малък хитър негодник! А предполагам на бачкане изобщо няма да се зарадват на жизнерадостна новина: „Здравейте. Искам  да споделя, че след 20 дни болнични, успях, че лепнах Марсилска треска. Заради един кърлеж върху татуировка. Забавна история. После излизам в отпуск. До скоро. С обич!”
• Получих мистериозен SMS  от непознат номер:  “Sajaliavam! Mnogo li si mi syrdita….”. –  Такаааа. Относно сАжалението (само аз ли пиша „Ъ” с „у”?), казвала съм и друг път: Пазих дълго едно текстово в телефона си, което гласеше „Izviniavai za vsichko!”. За всичко, хора! За „Титаник”, измирането на динозаврите, нашествието на листни въшки в Судан, за това че ме нарече кучка предната вечер. For all these things. Без коментар.

Относно втора точка около този лаконичен, но съдържателен изблик:  Попринцип смятам, че цупенето е да падаш до ниво „на ти куклата, дай си ми парцалките”. Извинявайте, но не сме трета  група, детската градина. Да се сърдиш означава да отделяш твърде много време и енергия за безмислени и негативни каузи. Аз не се сърдя. Ако някой ми е налазил черепната кутия прекалено, игнорирам го. Прав ти път, крива ти пътека. Щом не навява никакъв спомен за случка sms-a, опущил си влака, пич.

Mnogo? – 3 килограма и 300 грама. Ни повече, ни по-малко.

При всички положения, съжалявам, че съжаляваш; поздрави кармата от мен и не, не се сърдя. Не бери грижа. Смятам, че съм търпелива в отношенията с хората като цяло, но извинявай гащи не прави.

А препинателните знаци и многоточията винаги ме разбиват!..!…!

• Покупки – колкото и да не обичам „шопинга” и подобни кифлотии, трябва да си призная, че сдобиването ми с чифт кичозни червени сандали и чанта на черешки, значително изостри лятната ми женственост. Скоро ще се врътна по Графа, така че ще се убедите самиJ
• Не вярвам на мъже, които не си падат по doggy style( or or in Latin coitus more ferarum) – това не питайте защо ми е  хрумнало, но не им вярвам. Както се казва, аз и те сме от различни планети. Точка.
• Москва не гласува вот и на пичове  с цитати – „Говориш с безплатните мисли на друг човек Ограбваш и мен Но кой ли разбира Отрових се в теб Но кой ли разбира”. Тури му и едно „уооооооооуууууооооууууу” за разкош. Аз те разбирам, човече! Честна пионерска. Но искам да чуя какво имаш да ми казваш с реалните му имена, лице в лице и един вид – хайде дръжте се мъжката, моля ви.
• Съставих си списък – в този дух на мисли, очертах качества, ситуации, плюсове и минуси, които ще отчитам в евентуални другари занапред. Юлия и списъци, да да!-чувам ви да казвате. И с право, логика+мен е оксиморон. Но дори шматки на свободна практика, започват да отчитат летоброенето и да се опитват да се поучат от опита. Ей така, за разнообразие. Не съм убедена, че ще изложа пълните данни пред вас, но мога да загатна част.

Категорично бъдещият властелин на сърцето ми (ехаа, как звучи) няма да е net freak и да сменя статусите си по-често от мен. Дълги чатове също са недопустими. Ако иска някой нещо да знае , “20ч, утре,  Попа?” върши работа в скайп. Всички останали тракания по клавишите са просто за да убия скучен ден в офиса. И не водят до добро. Убедих се, че отношения и Глобална мрежа са донякъде несъвместими понятия. С много малки изключения J

Освен това, Той трябва да може да ми запали огън. Навсякъде. Първобитно, непървобитно, капризно, това е положението, Минке. Моят тип е по-скоро Индиана Джоунс, отколкото Казанова.

• Медийният скандал с Кръстева и Корпоративна банка –  Пфу и Пуф! Дори се опитах да предоставя мнение в писмен вид, не ми се получава. Но специално за вас ще го резюмирам: Знам колко съм прецакана като данъкоплатец и не искам да ми го повтарят всеки ден. Не ме интересува горещо поредната драма, понеже използвам алтернативни медии като блогове, любими сайтове, социални мрежи и форуми. Понякога дори контактувам с реални хора. Да видиш ти! Докато някои се чудят синьото или червеното хапче, аз ги искам в комплект, преглътнати с чаша бяло вино. Тра ла ла ла и por favor. Съжалявам, не мога да се променя. Ако имах активна социална позиция щях да съм журналистка.
• Панирам когато се обръщат към мен с Юлия –  Джо, Джу, Жужу, Хулита, Юлиета, Джулс, Джулинка, Юлинка, Юлето, Желязкова, Мейдън, идиот, куку, каквото поискате. Само не тези четири букви, така строго изречени. Винаги се чувствам като ученичка без домашно или сякаш ще ме водят на разстрел. Има нещо много странно в тази история. Дават ни пълни имена, говори се за енергия на буквите, кръщават ни, предопределености разни, а всъщност не ги използваме. Някой ден сигурно ще напиша пост за „магията на умалителните имена”. Не днес обаче. И никакво „Юлия, ти…”, ако не сме по официален повод или не те дразня повече от всичко на света. Предварително благодаря! J
• Минах на тютюн – по-евтино, занимателно и секси. Освен това ми подариха страхотна кутия, издълбана от цяло дърво, в която има място за машинката, листчетата, филтърчетата ми и малко подобие на табакера . Смятам да я лакирам в червено и да я нарека „Моята Туйн Пийкс никотинова кутия” . I’m very stylish, bitch хаха
• Очаквам неочакваното с огромно нетърпение – не знам защо, имам предчувствие за това лято. Беснее в мен, пулсира, кара ме да се смея, лепне, във всяка фибра е. От друга страна съм безобразно спокойна. Нещо като предизвестено влюбване….Имам основна теория как се случва това чудо в моя живот:

НИКОГА, когато съм решила, че имам нужда от връзка, копнея или  опитвам да се самонавия, че  ще бъде така. Скоро си дадох сметка, че всички провалени опити, за които приятелите ми втрещено питат „защоооо, този път изглеждаше толкова идеално като предпоставки”, са били обречени на провал още от първата секунда. И съм го знаела, да му се невиди! Винаги интуицията ми казва, че нещо не е както трябва.

Просто защото се влюбвам първите 20 минути. Може обектът да е най-най-нелогичния избор на света, но когато сърцето Желязково се преобърне 3 пъти, край. Започва се големият сеир. От друга страна, с всички „подходящи” кандидати (разбирай мили, надеждни, внимателни, с нормални професии и тн и тн глупости), съдбата е една и съща. Отначало не ме обстрелва Амур, в последствие се опитвам да си наложа мантри ала „Юлия, дай шанс на хората, не може винаги да си такъв инат добитък”, свалям гарда и те изчезват от живота ми. По един или друг начин.

ВИНАГИ, когато окончателно реша, че няма по-дънесто от моето дъно, изпитам огромно облекчение, почувствам се самодостатъчна и щастлива – те тогава ще се появи! Личността Хикс, която да разбие теорията за недостъпността и чучулигите на пух и прах.

С други думи казано – когато не търсиш, намираш. Стара максима.

Сега можете да замените „влюбване” със всеки друг човешки стремеж, оттенък на емоции и струпване на случки.

Е, това лято не ги търся, дори се крия от тях. Ще си говорим пак през октомври….Интуиция, брат. Онова хапещо шесто чувсто.

• Мъж с опит ми обясни защо нямам гадже – адски резонно, разумно и сие. Блахахахха. Винаги съм подозирала, че отговорът е елементарен. Damn! Това ще е тема на цяла статия или пост. Но в общи линии постигнахме разбирателство относно друга  теза: Има три основни типа хора. Едните не знаят правилата. Вторите са готови да играят по тях, за да достигнат до „връзка” и да я запазят. Третите търсят достоен опонент и партньор. Повече е излишно да казвам J

Такива неща. В общи линии – щастлива съм, изпълнена със слънце, все същия хаотичен миндилJ

И влудяващо мирише на жасмин……..

11 Comments | In: Така наречения мой Компот.... | tags: анонси, разпокъсани мисли, юлия. | #

*Постът е писан 2007 година. Хайде познайте дали има някаква промяна….Очаквайте следващ: „За емигрантството с любов“. Мда…..

 

Далечната 2028 година. Пейзажът вече е абсолютно urban. Всички други раси в Галактиката ни робуват и бачкат в Space Donald’s, понеже са загубили ПМС vol 1 и ПМС vol 2 (да не се бърка с предменструален синдром, това са Първите Междугалактически Схватки). Размерът на тротоарите и пешеходните зони навсякъде е редуциран до максимум половин метър и служат единствено за тържествения поход на президентът на Нова Година. Събитието отразяват двете водещи телевизии – CNN и Планета (всъщност и двете единствени). Човечеството отдавна е възприело луминисцентното осветление за Луна и примира от кеф, че винаги се показва по едно и също време. Бог Ра е обявен за изменник. Колите са се увеличили 74569 х 645 пъти (по последни галактически данни), но това вече не представлява никакъв проблем. Откакто  пешеходците могат да прелитат над тях, вечното дерби ЦСКА-Левски и автомобили-пешеходци е забравено….

 Сега по-сериозно. Искам искрено да се извиня на всички шофьори:

Извинявам се, че ми се налага да вървя по тесни улички и така нагло се бутам, просейки си сблъсък предна броня-желязковия задник.

Простете ми, че имам наглостта да ходя плътно до тротоара, подксачайки от крак на крак същинска нимфа във вихъра на танца …Каква наглост! Причината не е в това, че няма място по тротоара, тя е в мен – просто искам да ви дразня, поемам вината си.

Съжалявам, че се оглеждам 10 мин преди да пресека на пешеходна пътека и че въпреки всичко, постоянно се изпречвам пред някой от вас, за да му убия скоростта.

Извинявам се, че замърсявам с кармата си вашите двигатели.

I’m sooo sorry!

 P.S. Има и много свестни шофьори и отвратителни пешеходци, не отричам. Но обещавам на следващият, който ме вижда от 50 м на улицата и мине с баси скоростта, без въобще да му дреме дали ще ме блъсне или не, да му запомня регистрационния…После да не кажете, че не се пукат лесно гуми в тея дупки

5 Comments | In: Така наречения мой Компот.... | tags: автомобили, пешеходци. | #

По повод предстоящия ден на рождение Юлийно, няколко човека ме попитаха “Какъв подарък искаш”. Доста нелогичен въпрос! Винаги съм смятала, че ако понеее малко ме познава някой, все ще налучка как да ме зарадва. Но понеже съм съвестен пионер, сядам да им съставя списък, Дерзайте, пичове! Хаха

Подарете ми:

-         Джаджа, изсипваща мислите директно в Word file.

За това и друг път съм споменавала. Машинка, която да прави всички “спел чекове”, редакции и така нататък. Подозирам, че тогава ще съм по-продуктивна от Вазов, Удхаус и Паулу Коелю накуп. Също така тая съмнения, че някъде вътре в мен дреме гениален сценарист.

-         Джапанки и…….

Сериозно, писнА ми да се занимавам с глупости, менталните проблеми на срещуположния пол, сложни схеми и уравнения, гадания “Той/ТЕ какво мисли/ят”, “защо ми каза еди-какво-си”, “трябва ли да е така”……. Напоследък половината ми приятелки (плюс мо’а) са оревали с изконния въпрос “Копеле, какво им става на тея мъже, ебати факсовете”. Емиии, и аз не знам. Та, ако не друго, поне джапанките ще си ги нося с голям кеф! И гледайте да са в тигрово/розов/лъскав десен.

-         Билет

Предпочитанията ми са насочени към Египет, Лондон, Рим, Париж…..но и Мъглиж става. Знам, че нямам много приятели мултимилиардери, така че -  важното е да ми подарите ПЪТЕШЕСТВИЕ. Обожавам да джиткам напред назад

-         Почивка

Не , не визирам екзотични дестинации като Хонолулу. Помогнете ми да си почина като помълчим заедно на есенното слънце, смеем се на идиотии, спомняме си весели случки. Или ми пуснете куршум в главата, та да си почина съвсем. Хаха

-         Нов бай пас

Понежеее that’s not the shape of my…of my…ass

-         Червило

Като онези химическите. Които бяха в златисти опаковки, зелени на вид и оставяха отвратни розАви следи по всичко. Те и аз така – искам да жигосам кожата, устните, спомените, мислите на някой. И никога да не се изтрие.

-         Джунджурийка

Сантиментална кифла съм. Дори си имам кутия “със спомени”, в която държа: абоката от първият ми пиърсинг, една бъркалка във форма на сърце от бивш (след едно сдобряване), моливът с който написа на таблата на леглото ми “ти си своенравна овца” (след секс), кърпичка с кръв от един познат (след първия и последен бой заради мен, в който и аз се включих), билета за влак до Варна (от първият ми бънджи скок), рисунка датирана около 13 ми годишнина в пиано бара в Добрич (с Лили на обикновени бисквити и мляко с канела), лист с готически изписано името ми (пичът, който я прави завърши Художествената), перце за китара на първото ми “гадже”, гривничката от dead fest-а в Бургас (първият ми стоп) и такаааа нататък.

-         Бижу

Диамантите били най-добрия приятел на едно момиче, грънци! Моите “авери” са кожата, синците, дървото и среброто. Но понеже обичам да се кича, винаги може да ми спретнете подарък от този тип.

-         Дрехи

Тук главно наблягам на ШАЛОВЕ! Е, ако видите и някоя идиотска блуза с надпис “So many boys, so little time” пак сте в играта Аааа, и моля – не ми подарявайте бельо, освен ако не сте ми супееер близък.

-         Свръх умен мобилен телефон

“Глобул ви предупреждава, че НЕ искате да приемете разговор от този непознат номер, защото……” а) е някой, който ви звъни в два сутринта с въпроса “да ти дойда на гости”  -- но как, с хляб и сол те чакам да си поговорим за външната политика; б) субект, чийто глас не можеш да различиш 5 минути – чудно как има неформалната комбинация цифри, свързваща ме с хората; в) изключва се сам, когато си с човека в който си влюбена и на който си накъсала нервите с хиляда разговора; г) забранява роднинските “въх”, “вах”, “олеле” и прочее (сериозно, когато ми предстои изпит или нещо такова се ужасявам да ме панират допълнително); д) сам изтрива пиянските ти sms-и (изпратено в 04.02 минути – сраааам, срааааам) и прочее. Представете си колко щеше да е яко. Телефон все ни свързва, телефон ни дели – ако няма телефон сме само аз и ти!

-         Музика

Черпете ме здраво, хич не ме жалете. Обожавам музиката и всяко парче, което не съм чувала (или си е класика в емоционалния архив) ме докарва до душевен оргазъм! Без притеснения можете да ми спретнете компилация:)

-         Книга

Знам, че трудно се избира за друг човек, но все пак. В този аспект, беше ми казал един човек, че ще ми подари “Параграф 22”. От суеверие не съм си я купила……но там е друга история. Кхъкхъ.

-         Глобус, самовар, печка с реотан

Знам ли, нещо което навява носталгия и е здраво идиотско хаха Въпреки, че на онезиии старите руски самовари за чай наистина бих се зарадвала!

-         Посветете ми стих

До сега съм получавала два. Единия не знам, дали е писан за светлата ми личност, но със сигурност е лепнат под мой пост “Хайде на по чай с ром – блог среща”. Между другото, не е лош:

6. анонимен -- wy3x
26.09.2008 05:27

Ще пием чай, а думите ще плачат.
Безумно, безпощадно, безполезно.
И любовта, познала в себе си палача
ще е бездомна по (не)усмотрение.

Ще пием чай. Аз друго и не искам.
Отдавна спрях да те мечтая до полуда.
Отдавна се отказах да приписвам
от твоите черти на всяка друга.

Ще пием чай, а келнерът ще чака
като живота за (не)предплатенa сметка.
А после ресто – тръгваш пак нанякъде
със някой друг на предговорената среща.

Ще пием чай в една и съща чаша
с лъжичка мед (или пък не) по усмотрение.
Ще счупим порцелана о стената
без да остане никакво съмнение.

Ще пием чай и ще вървим нататък
заобградени от без маски голи думи.
Две капки мед топят се по ръката ти.
Ще пием чай. А после ще се любим.

Вторият няма да го споделям, защото е пълен културен шок хахах (ако човекът, който го е писал случайно ми мине през блога – поздУави:Р)

Съмнява ме да можете да ми подарите нова глава, успех, късмет, любов, щастие, муза, въображение, приятелство, спокойствие и прочее заучени, но важни неща. Така че, мили влъхви – просто се усмихнете заради мен. Стига ми:)

7 Comments | In: Така наречения мой Компот.... | tags: подарък, рожден ден. | #

15 септември. 2009 година. Висим в парка между булевард „Васил Левски“ и улица „Искър“. Нейде срещу СМГ.

Препичаме се на есенното слънце, часовниковите стрелки кротко отброяват два часа след правото пладне, а Той се приближава до нас.

Облечен е в сив панталон с ръб, кариран пуловер, над който издайнически спретнато е показана бяла яка и ревери на риза, с вехт каскет и очила….от онези с дебелите рамки. Целият е типаж! Изкаран като по поръчка от Корекома, за да го обори. Сякаш е герой от „Слийпи Холоу“.

Предположенията ми не се оказват безпочвени:

- Здравейте, младежи. Говорих ли с вас? Не? Става въпрос за един научен проект, откритие. Бил съм учител (б.авт.: казах ви!), занимавал съм се с изследвания, интересно ли ви е да чуете? Става въпрос за производство на електрическа енергия, но не чрез слънце, вятър, АЕЦ, ВЕЦ. Задвижва се от амплитудата между въздуха сам по себе си и водата, но е малко по различно. Да ви покажа ли чертежа? Набирам млади хора за съмишленици.

Така го обясни, че аз като душевно руса, грам нищо не разбрах. Все пак има нещо в този чичко, което ме очарова. Всъщност, какъв чичко, казва ни, че е почти на 90.

Съответно омагьосана и респектирана, заглеждам се в старата кафява папка, която разгръща пред нас. Първото, което се набива на очи е старанието! Усърдие, с което е издраскан всеки елемент, различните цветове моливи (син, червен, зелен и черен -- класика), пояснителните бележки, написани сякаш в „Работна тетрадка“ на първокласник.

Разпалено ни разказва за амплитудите, физичните закони, енерцията, физическото изтласкване, генераторите на енергия, Природата, акумулатора….. Господи, тотално загубих нишката! Според Митака има известна логика в думите му и идеята е гениална. Според мен пък, като непросветена Жена, важна е романтичната част.

Един 90 годишен старец, с плам на дете, изобретателски ентусиазъм и жив поглед, скрит зад онези дебели рамки.

Говори толкова разпалено, демонстрирайки манталитета на учител от „онова време“. Реди думи, а космите в ушите и носа му мърдат съпричастно. Аз стоя и се усмихвам, облактила брадичката си.

Накрая се престрашавам, питам го би ли ми дал интервю и може ли да ми позволи да го снимам. Получавам отговор: „Не и преди да е готово“. Добре, мразя да нахалствам.

- Но, ако желаете минете през ул „Панайот Волов“ 15. Казвам се Михайлов. Запишете си джи-ес-ема, ако ви е интересно. Ще ви покажа прототип.

С треперещи ръце започва да прибира папката и хилядите хвърчащи листи, но в очите му все още се долавя „треската“ .

- Госпожице, семейна ли сте между другото? („Не“, вмятам аз, „разведена съм “ и се усмихвам със специалната си сладко-горчива гримаса). Госпожица значи, жалко. Можехте да докарате сина или мъжа си. За тях ще е интересно. Та, госпожице, имате ли цели? Те са най-важни за човечеството. Шопът мъдро е казал „оно сакам, оно си требве“.

- Да, в момента се стремя да завърша и да замина за Англия.

- Трябва да се следва. Иначе мозъкът закърнява. Но в личен план, момиче? Какво ви се иска? Имам две дъщери, три внучки, бил съм председател, живях преди и след девети септември. Човек много неща може да е правил, важно е да е дал и да е удовлетворен. Като храната, която купуваме. Някой е изпитал удоволствие да я произведе и има значение как е създадена, нали? Минал съм през всякакви етапи. Важно е да си направил нещо…

Важно е! Именно заради удовлетворението, което те прави личност. Съвсем премижала се взирам в събеседника си и се чудя какво ли ни различава, освен малко повече от половин век……Намерил попиващ поглед, съвсем навлиза в словесна логорея. Вече почти не чувам. Омагьосана съм предимно от безбрежно синия поглед.

- Светът така е устроен, като земята, почвата. Едно се ражда, друго умира. Хубаво е! Ако не вярват всички в това, че ще стане по-добре, не знам. Ще стане! Аз съм стар вече, доста пречки се появяват с възраста. Жена ми е болна….Но минете, ще ви обясня за устройството. Търся такива млади сподвижници. Време е да си ходя, хубав ден ви желая!

Михайлов нахлупва вехтия си каскет и с бавна, трепереща, но убедена крачка се отправя нанякъде.

Оставам загледана в него. Вижда ми се по-млад от половината ми приятели. В силуета му различавам цяла епоха. Но, знаете ли, най-същественото, което усещам е: Дух. Състояние на постоянна борба, романтизъм и вяра. „Хубаво е!“, „Ще стане по-добре“, „Такъв е живота“.

Оттекват в съзнанието ми. Иде ми да го догоня и да му кажа: „Михайлов, попитахте ме какво искам в личен план. Е, от сърце желая да съм романтична и ентусиазирана като Вас и на 90 години. Благодаря ви!“

За желаещите: ул. „Панайот Волов“15, прозорец на първия етаж, Михайлов

Още по подобни теми:

http://lifestyle.ibox.bg/news/id_698038701 (За моят Градски Дон Кихот)

http://lifestyle.ibox.bg/news/id_2080760697 (за добрите късмети)

24 Comments | In: Така наречения мой Компот.... | tags: 15 септември, града, изобретение, мечта, Михайлов, юлия желязкова. | #

Събота, събота, ранен следобед:

 Времето е хубаво, в София – гадно, затова справедливо с един приятел решаваме да си спретнем кратко пътешествие до Железница.

 Натоварваме се на автобусчето, зареждаме с провизии от магазина и се отправяме към минералните изворчета.

 Палим огън, опъваме чувалите, погрижваме се за утилитарните нужди като хранене и биросмук. С 2 думи – правим всичко, което правят нормалните хомо сапиенс, напуснали Мордор.

 Пълна идилия. Но нека скипнем тази част. Истинските ми преживявания започват в апокалиптичния час -

5.00 сутринта.Сънят на драгата Джулс е прекъснат от тътен, накрал я да изпълзи от чувала.

 05.05 ч. Решавам, че така и така съм будна, мога да разръчкам огъня и да изпуша един качак от тютюна, който Митака намери случайно. (хвала на таквиз’ добри хора, забравящи подобни неща, хеле па като си останал без цигари)

 05.06 ч. Стоя загледана в жарта, почти примърквам и се кефя на леко парливият вкус по устните си.

 05.07 ч. Една капка пада на нежната ми длан. Хммм….Верно, че в прогнозата казаха, че ще вали, но те пък кога ли са познавали…..А и с Митака сме твърде ентусиазириани, че Майката Природа колегиално ще ни изчака и ще си „изплаче“ мъките най-рано следобед.

 05.08 ч. Втора капка, доста по-убедителна от предходната….Трета, четвърта, пета….Точно обмислям дали е редно да споделя със спътника тревогите си, когато той изскача с боен вик „Започва да валиииии“

 05.10 ч. „Е, ще застанем под дървото, то ей сега ще превали, без паниикаа“ – все още необезпокоявана ръся аз. Да, ама нъц. Митака услужливо ми обяснява, че: а) ще си вали из ведро и трябва веднага да съберем катуна и б) да стоиш до дърво по време на буря не е най-мъдрата ми мисъл. Добре, де, аз никакъв друг вариант не виждам. Тъмно е като в кучи…хъх, ушен канал, на майната си сме и е 5 сутринта. Аааа, освен това фенерът ни, ей така на майтап, е решил да сдаде багажа. Батерии „Сони“ ли – НИКОГА!

 05.15 ч. „Тръгваме към селото“

 

              „Аз нали споменах за моята кокоша слепота?“

 

             „Да, спокойно, ще вървя пред теб с фенера (б.авт. и онази мижава проклета светлина, лиии????), ще се държиш за мен. Джули, няма да превали скоро и само ще разкаля още повече пътеките“

 

Пътеките, пътеките…ето защо било тревожното ми чувство -  ПЪТЕКАТА. Замислям се, че тази, по която идвахме е стръмна, гадна и аз се подхлъзнах сто пъти, при все дневната светлина и все още сухия терен. Като бонус, под МОЯ ПЪТ НА СМЪРТТА се мъдри не друго, ами една отвратително стръмна бездна към реката.

                  “Но, Митак, аз НАИСТИНА нищо не виждам, все едно съм със завързани очи“ – опитвам се да възразя последно с почти плачевен тон.

                    „Хайде, не можем да останем”

Усещам как гърлото ми пресъхва от ужас, а краката ми започват да треперят. Въпреки това, аз съм пич, я. Не съм някоя кифла – няма да мрънкам и безропотно ще си влача последиците от авантюризма.

Затътрям се след Водача, като с всяка крачка все повече ми се иска да го моля на колене да не вървим по тъпата пътека. Препъвам се в няколко камъка, наджапвам в локви и тихичко и кротко се псувам, че се правя на интересна.

                      „Добре ли си, Джулс” – дочувам глас, сякаш от отвъдното

Какво добре, брат ми!!!! Вече се виждам потрошена долу, линейки, плачещата ми майка и част от некролога си: „А всичко започна от едно невинно пътешествие”.

                     „Ъхъ” – успявам само да измуча.  Въпреки, че в този момент ми се иска да му кажа, че е най-добрия ми приятел, обичам го, да го попитам дали няма да се ожени за мен и всичко, което иска да направи човек преди сигурната си гибел.

Редейки така завещание на ум, отново съм прекъсната от звучния глас на Миташки.

                          „Права си, нищо не се вижда. Ще изчакаме на някоя открита поляна да се съмне”

Але-факин’-луя! За моменти дори забравям, че умирам от студ, подгизнала съм до мозъка на костите си и все още сме с дестинация „Средата на нищото”. Но ще оттърва бездната!

Позиционираме се под едни рехави клони, (достатъчно далеч от самия ствол) с шалтето на главите си. Изглеждаме като много екзотична и зъзнеща горска гъба. Тук Митака отново се намесва с героичното „Спокооо, бе, двама души да замръзнат е много трудно”

Времето се влачииии, господи как се влачи. Още е едва 6 ч сутринта, а облаците не дават никакъв признак за настъпваща зора. За момент стоя трепереща, отчаяна и си мисля само как, ако видя пак Цивилизацията ще изтанцувам една полка от радост. Завеяно го споделям и спътникът изпада в истеричен смях. Сега като се замисля, аз кална до уши, махаща крайници – верно е нелепа картина. По-важното е, че този смях ме връща към Живота. (Нямаше тунел със светлина). Ръсим си някакви тъпотии, така че следващите 2 часа минават почти безболезнено.

Оплетени в поредна тема, изведнъж се сепвам като ранобуден славей – МИТАААК, СВЕТЛООО ЕЕЕЕ! Погледни, вече имаме видимост! Не съм се чувствала толкова щастлива отдавна!

Въпреки това, като по-вещ и прагматичен от мен, човекът-мъж ми казва, че за да има тялото ми енергия за себестопляне, трябва да хапна. Набутвам с усилия парче хляб с майонеза (някой ден ще напиша ода за тази комбинация, спасявала ме е неведнъж) в уста и най-сетне потегляме.

Не стига, че спира да вали, ами откриваме „Царска пътека”. Наистина, калта по нея е неизброима като песъчинките на плажа в Малибу, но пък е широка и „обезтрапена”.

Стъпила на по-познат терен, набиарм сили и започвам весело да бълбукам.

                         „Ама, Миташки, верно се стреснах за момент сутринта. Хаха”

Да. Да, сега ми е смешно….

                         „Знам, бе. Като ти подадох ръка пулсът ти беше като на заек пред заколение”

 Срамежливо навеждам глава, че са ме „хванали” и се заглеждам в калните си кецове.

                         „Аз, таковааа, да не си помислиш, че нещо се лигавя……за това не ти казах”

                         „Не, не, беше права. По-добре, че не тръгнахме по пътеката”

Фииииююююююю, всичко е наред значи

08.40 ч. В някаква кръчма в село Железница сме. Отивам тържествуваща до бара и изцепвам, насред поръчките за кафета – „Две бири”. Имам вид на бедстващ немец, нелепо мокра съм, но грея бетер Слънце в летен ден. Изобщо не ми пука как ме гледат, аз съм ЖИВА и извън капана на Природата. Хехе.

12.35 ч. Вече съм достигнала благополучно колибата, теглила съм си един врял душ и съм намъкната в сухички дрехи. Пия чайче и пиша ето този пост

Та, идеята ми беше, защо трябва да се ходи с мъже по подобни мероприятия:

Защото, ако са достатъчно свестни:

-          Запазват спокойствие и се опитват да мислят трезво

-          В тях се пробуждат някакви инстинкти и се стремят да се погрижат за теб

-          Накрая ти изцепват нещо ала „Беше супер трипа, издържа теста, Джулс, не си мрънкала”

Е, как! Желазкова железарка и на Железница:Р хаха

9 Comments | In: Така наречения мой Компот.... | | #