Събота, събота, ранен следобед:
Времето е хубаво, в София – гадно, затова справедливо с един приятел решаваме да си спретнем кратко пътешествие до Железница.
Натоварваме се на автобусчето, зареждаме с провизии от магазина и се отправяме към минералните изворчета.
Палим огън, опъваме чувалите, погрижваме се за утилитарните нужди като хранене и биросмук. С 2 думи – правим всичко, което правят нормалните хомо сапиенс, напуснали Мордор.
Пълна идилия. Но нека скипнем тази част. Истинските ми преживявания започват в апокалиптичния час -
5.00 сутринта.Сънят на драгата Джулс е прекъснат от тътен, накрал я да изпълзи от чувала.
05.05 ч. Решавам, че така и така съм будна, мога да разръчкам огъня и да изпуша един качак от тютюна, който Митака намери случайно. (хвала на таквиз’ добри хора, забравящи подобни неща, хеле па като си останал без цигари)
05.06 ч. Стоя загледана в жарта, почти примърквам и се кефя на леко парливият вкус по устните си.
05.07 ч. Една капка пада на нежната ми длан. Хммм….Верно, че в прогнозата казаха, че ще вали, но те пък кога ли са познавали…..А и с Митака сме твърде ентусиазириани, че Майката Природа колегиално ще ни изчака и ще си „изплаче“ мъките най-рано следобед.
05.08 ч. Втора капка, доста по-убедителна от предходната….Трета, четвърта, пета….Точно обмислям дали е редно да споделя със спътника тревогите си, когато той изскача с боен вик „Започва да валиииии“
05.10 ч. „Е, ще застанем под дървото, то ей сега ще превали, без паниикаа“ – все още необезпокоявана ръся аз. Да, ама нъц. Митака услужливо ми обяснява, че: а) ще си вали из ведро и трябва веднага да съберем катуна и б) да стоиш до дърво по време на буря не е най-мъдрата ми мисъл. Добре, де, аз никакъв друг вариант не виждам. Тъмно е като в кучи…хъх, ушен канал, на майната си сме и е 5 сутринта. Аааа, освен това фенерът ни, ей така на майтап, е решил да сдаде багажа. Батерии „Сони“ ли – НИКОГА!
05.15 ч. „Тръгваме към селото“
„Аз нали споменах за моята кокоша слепота?“
„Да, спокойно, ще вървя пред теб с фенера (б.авт. и онази мижава проклета светлина, лиии????), ще се държиш за мен. Джули, няма да превали скоро и само ще разкаля още повече пътеките“
Пътеките, пътеките…ето защо било тревожното ми чувство - ПЪТЕКАТА. Замислям се, че тази, по която идвахме е стръмна, гадна и аз се подхлъзнах сто пъти, при все дневната светлина и все още сухия терен. Като бонус, под МОЯ ПЪТ НА СМЪРТТА се мъдри не друго, ами една отвратително стръмна бездна към реката.
“Но, Митак, аз НАИСТИНА нищо не виждам, все едно съм със завързани очи“ – опитвам се да възразя последно с почти плачевен тон.
„Хайде, не можем да останем”
Усещам как гърлото ми пресъхва от ужас, а краката ми започват да треперят. Въпреки това, аз съм пич, я. Не съм някоя кифла – няма да мрънкам и безропотно ще си влача последиците от авантюризма.
Затътрям се след Водача, като с всяка крачка все повече ми се иска да го моля на колене да не вървим по тъпата пътека. Препъвам се в няколко камъка, наджапвам в локви и тихичко и кротко се псувам, че се правя на интересна.
„Добре ли си, Джулс” – дочувам глас, сякаш от отвъдното
Какво добре, брат ми!!!! Вече се виждам потрошена долу, линейки, плачещата ми майка и част от некролога си: „А всичко започна от едно невинно пътешествие”.
„Ъхъ” – успявам само да измуча. Въпреки, че в този момент ми се иска да му кажа, че е най-добрия ми приятел, обичам го, да го попитам дали няма да се ожени за мен и всичко, което иска да направи човек преди сигурната си гибел.
Редейки така завещание на ум, отново съм прекъсната от звучния глас на Миташки.
„Права си, нищо не се вижда. Ще изчакаме на някоя открита поляна да се съмне”
Але-факин’-луя! За моменти дори забравям, че умирам от студ, подгизнала съм до мозъка на костите си и все още сме с дестинация „Средата на нищото”. Но ще оттърва бездната!
Позиционираме се под едни рехави клони, (достатъчно далеч от самия ствол) с шалтето на главите си. Изглеждаме като много екзотична и зъзнеща горска гъба. Тук Митака отново се намесва с героичното „Спокооо, бе, двама души да замръзнат е много трудно”
Времето се влачииии, господи как се влачи. Още е едва 6 ч сутринта, а облаците не дават никакъв признак за настъпваща зора. За момент стоя трепереща, отчаяна и си мисля само как, ако видя пак Цивилизацията ще изтанцувам една полка от радост. Завеяно го споделям и спътникът изпада в истеричен смях. Сега като се замисля, аз кална до уши, махаща крайници – верно е нелепа картина. По-важното е, че този смях ме връща към Живота. (Нямаше тунел със светлина). Ръсим си някакви тъпотии, така че следващите 2 часа минават почти безболезнено.
Оплетени в поредна тема, изведнъж се сепвам като ранобуден славей – МИТАААК, СВЕТЛООО ЕЕЕЕ! Погледни, вече имаме видимост! Не съм се чувствала толкова щастлива отдавна!
Въпреки това, като по-вещ и прагматичен от мен, човекът-мъж ми казва, че за да има тялото ми енергия за себестопляне, трябва да хапна. Набутвам с усилия парче хляб с майонеза (някой ден ще напиша ода за тази комбинация, спасявала ме е неведнъж) в уста и най-сетне потегляме.
Не стига, че спира да вали, ами откриваме „Царска пътека”. Наистина, калта по нея е неизброима като песъчинките на плажа в Малибу, но пък е широка и „обезтрапена”.
Стъпила на по-познат терен, набиарм сили и започвам весело да бълбукам.
„Ама, Миташки, верно се стреснах за момент сутринта. Хаха”
Да. Да, сега ми е смешно….
„Знам, бе. Като ти подадох ръка пулсът ти беше като на заек пред заколение”
Срамежливо навеждам глава, че са ме „хванали” и се заглеждам в калните си кецове.
„Аз, таковааа, да не си помислиш, че нещо се лигавя……за това не ти казах”
„Не, не, беше права. По-добре, че не тръгнахме по пътеката”
Фииииююююююю, всичко е наред значи 
08.40 ч. В някаква кръчма в село Железница сме. Отивам тържествуваща до бара и изцепвам, насред поръчките за кафета – „Две бири”. Имам вид на бедстващ немец, нелепо мокра съм, но грея бетер Слънце в летен ден. Изобщо не ми пука как ме гледат, аз съм ЖИВА и извън капана на Природата. Хехе.
12.35 ч. Вече съм достигнала благополучно колибата, теглила съм си един врял душ и съм намъкната в сухички дрехи. Пия чайче и пиша ето този пост
Та, идеята ми беше, защо трябва да се ходи с мъже по подобни мероприятия:
Защото, ако са достатъчно свестни:
- Запазват спокойствие и се опитват да мислят трезво
- В тях се пробуждат някакви инстинкти и се стремят да се погрижат за теб
- Накрая ти изцепват нещо ала „Беше супер трипа, издържа теста, Джулс, не си мрънкала”
Е, как! Желазкова железарка и на Железница:Р хаха
9 Comments | In: Така наречения мой Компот.... | | #
„На село”