Юлия Желязкова и блога в нейната глава:)

*и романтично

Честно казано, никога не съм обичала да дискутирам теми ала София VS Провинция, Левски срещу ЦСКА, Big brother, анален или орален и сие.
Обществото е консуматор, цивилизацията е прехвалено явление, хората като цяло – извинете ме – не блестят с особени качества…Точка. Толкова е елементарно, че е безмислено да губя време и енергия да изказвам отношение.
Ако ще си чеша езика, предпочитам да е по доста по различен начин.
По този повод упорито отказвах да се паля и на тема емигриране.
ПиснАло ми е от вечни дербита, „компетентни“ мнения, „разумни“ доводи и статуси/групи/каузи/статии „Мразя тези, които отказват да мразят турските сериали“. Например.
Пичове, hide сте всички. Не ме интересувате, нищо ново не казвате и влизате във все същия злободневен цикъл.
Мога да ви обяснявам с часове колко съм разочарована от цялата образователна система, как не ми се живее на ръба на оцеляването, за манталитета и комплексите на „българския мъж“ (?!?! – за това по-подробно следващия път), безумието на придвижването.
Способна съм да говоря и за неповторимато родна природа, съборите в Гела, шкембе чорбата и айряна върло патетично. Аааааа, в този дух – и да напявам като развален грамофон за „Великата Българска история.“
И?
Но напоследък, признавам, всяка малка цел, мисъл и мечта е свързана с това да емигрирам.
Не защото това е „Чалгария“. Азис НЕ ми пречи точно толкова, колкото не ми пречи безумието Lady Gaga.
Грам не ме…пука… за простаците, които ми подвикват „мацооооо, че ми паднеш и че те скъсам“, нито за незадоволените служителки, нито за киселите физиономии. Някак подозирам, че не е измислено утопичното кътче земя, в което тези явления липсват. Айде моля ви, хомо сапиенс фактор има навсякъде.
Минават ми от левия джоб към десния, през едното ухо към другото и просто не обръщам внимание.
Не ме преследват кредитори или маниакални бивши. (за сега пу пу)
Не е вярно, че „не издържам ТУК“.
Не смятам, че в друга държава ще ме споходи панацея, катарзис, гоУемото просветление и оргазъм накуп.
Не ми се говори за политика.
Не ми се плюе, храчи, драчи.

Искам да се боря с ватърни мелници, а не с ветропоказатели накъде ви е накривен бретона.

Желая да емигрирам заради себе си.

Защото улиците ще са различни, аз ще съм себе си, но и друга.
Понеже винаги е имало нещо номадско в представите ми.
Ще тръгвам и ще се връщам, докато не изградя котва отвътре.

Това няма нищо общо с някакви си смешни квадратни километри.

Някой ден ще се омъжа за човек, с който ще сменяме жителството си през 3-4 години и накрая ще се заселим в малко планинско селце, ще имаме две деца, хамак на двора и сетер.
Ще мълчим уютно и ще пътуваме без да се движим.
Защото светът е голям….Мечтите също.
Аз съм една.
И не ме интересува в коя държава се случвам.

In: Щурчета | tags: България, емиграция, юлия. | #