Юлия Желязкова и блога в нейната глава:)

„Смъртта предполага силни чувства. Психиатърът Елизабет Кублер-Рос (1975) ни помага да разберем преживяването на нашата собствена смърт. Тя описва пет универсални етапа:

шок и отричане: “не, не и аз”;

гняв: “по дяволите, защо аз?”;

сделка: “добре, но преди това…”;

депресия: “ще загубя толкова много”; и

приемане: “не ми харесва, но е време да си отида”.”

 

По същият начин Тя, на паметната дата ХХ.ХХ.ХХ година си каза „Стига!”.

 

Шок и отричане: Не, наистина не може на мен да се случва! Аз, която съм толкова отчаяна романтичка……Момичето, което винаги е способно да направи невъзможното, заради мъж, накарал бай пасът й да подскача като Великденския заек, да насинява гръкляна , да изгубва ума и дума, въпреки цялата си словесна логорея, да събира всички пеперуди в стомаха й…..нищо, че понякога насекомите наподобяват повече тиф. Не е възможно именно АЗ да не срещна Любовта. Тцъ, абсурд, йок, найн, но, но но….ноУ.

 

Гняв: Само истински влюбена жена може да залита по феминистични глупости. Това е мое мнение, ако искате ме изяжте. Не ми пука! Нито за вас, нито за Него. Fuck off! Аз съм млада, умна, симпатична и гневна. Ще танцувам докато не започна да се чувствам като Малката русалка от болки в краката, ще крещя докато не изразходя всички думи на света, ще пия, ще се смея, ще псувам… ако трябва и ще се чукам. Прекалено съм специална, за да ме разбереш, защото си адскииии тъпо копеле! Точка! Гррррррррр. Майната му на всичко.

 

Сделка: Ок, но въпреки това си спомням колко беше хубаво да държиш ръката ми, да си говорим, да те гледам в очите. Няма ли някакъв вариант хем да съм независима и вечно привлекателна, хем да знаеш че съм твоя? Не съществува ли компромисена опция просто да спрем „да си ги мерим”, да захвърлим Его-тата си, но да останем приказни личности? Може ли да ме целунеш без да изискваш, да те обичам без да те притискам, да бъдем заедно….без да се тъпчем? Хайде да търгуваме, мили, в преговорите съм добра!

 

Депресия: Наистина ми се струва, че никога повече няма да се влюбя. Защо? С какво толкова ужасявам хората, на кои феромони се дължи нуждата им така да ме нараняват. Вързвали са китките ми, удряли са ме, чупили са дъха ми на хиляди парчета. И никога не е боляло толкова, колкото няколко прости думи. Като казвам, че не мога да осъждам BDSM нямам предвид емоционалния. Не, наистина, никой никога няма да ме разбира и обича. Толкова съм тъжна, така безмислено е всичко….

 

Приемане: Може би са прави. Понякога се държа като истерична ученичка, друг път съм способна да бъда изключително внимателна и добра. Имам своите възходи, спадове, странности. Сигурно по някакъв начин плаша тези, които не ме познават. Иска ми се да мога да се концентрирам върху нещата, които имам, вместо да мечтая и страдам. Ах, каква трагично-комична актриса съм!….

Какво да се прави, животът продължава, смъртта също.

 

Сърцето не е от стъкло, но все някога се чупи.

Game over! Boys are toys and I’m still a child.

Остава ми единствено да вярвам в Insert more coins.

In: За любовта, (к)екса и други демони | tags: game over, край, любов, приемане. | #