Юлия Желязкова и блога в нейната глава:)

Замотала съм се във всякакви занимания, мисли, емоции…съответно и музики напоследък. По този повод лепнах на духовната си сестра поздрав с Nirvana and „About a girl“, „Love buzz“, „Rape me“ and so and so.

Чак днес се загледах в клипа и се замислих….

От много малка съм отгледана по рок клубове, но и в много невръстна възраст започнах сама да си избирам музиката. Nirvana, брат…Хм.

100% вървеше за ръка с Red hot, които и до днес обичам, но какво по дяволите ме е накарало да се запаля точно по сиатълските пичове. В смисъл как някои банди стават толкова култови за така отрицателен период от време?

Та значи, Крис и Кърт се „запознават“ през 1985. По някаква случайност Желязкова се е пръкнала същата година. Малеее, колко напред са били те тогава. Аз лигавя биберони, те бири. Чудно.

През 1991 излиза „Nevermind“. Тук сметките ми се получават супер криво. Понеже помня един рожден ден, на който братовчедите ми  подариха касетка (оригинална, от „Рива саунд“) с Inutero (’92). Също така в главата ми се помещава ясната причина „батковците и какичките“ в 5-то основно в Стара Загора да ми се радват толкова много -- понеже ходех със суичър с обложката на Nevermind (йеп, бебето, банкнотата и на гърба изтормозено синеокият Кърт), кърпа на главата и кубинки. Освен това от малка бях леко анти (това се пречупи в последствие) и явно демонстрирах, че ама изобщооо не ми дреме за йерархията.

Спомням си как стоях със залепено ухо до един червен касетофон куча-ктайска -- марка. (убий ме, не мога да се сетя името й).

Как превъртах Rock ballads vol 2 , REM, Cancas, U2 и сие. Най-смешното е, че май не си мислех нещо много по-различно от сега. „Once a child, always a child“ -- каза един познат някога.

Поотраснах, започнах да предавам предпочитанията си на The Doors. Не за друго, ами първата ми учителка по английски ме попита сигурна ли съм, че искам да ми преведе текстовете на баладите и прочее. „Да“ -- твърдо заявих. …..и съжалих. Копеле, вЕрно, ебати чалгата са половината. Голямо разочарование. Батко ти Джим поне е поет:)

После музикалната ми кариера на слушател се разви стремглавно. Слушах всичко (добро, с’а не говорим за маанета и диско), по много, ненаситно.

Минах през „Нова Генерация“, „Ревю“ периодите си. От там бях на доста тежки неща -- реге за успокоение -- пак рок (за носталгия) -- джаз ….Знам ли, по едно време дори по електронни партита се влачех. В общи линии -- не ми пукаше. Стига музиката да ме изпълва, бас да кара гърдите ми да подскачат, нещо да клати главата, а акорди да движат в извивки цялото тяло. Обичам да танцувам, обичам да слушам музика!

Но понеже много се отплеснахме, да се върнем на Nirvana.

Добре де, сто процента не съм примирала по Кърт Кобейн. Моите „любови“ си остават Слаш (а как се дразня на Аксел не е истина, егоцентрично и агресивно тъпо копеле), Джим (нЕмааа шанс) и Елвис (може да е проява на лош вкус, но е една от първите ми плочи след Гена и Чебурашка). Те така. От тогава нещо им изгубих ищах. Бих си полафила със Стинг например, бих пила с Менсън и бих се радвала на живо да видя Мартин Гор, но тази детска неподправена лИбоФ -- не. Е, хайде, бих направила изключение за вокалиста на Asian dub foundation.:P

Сега като гледам клипове на другарят Кърт се чудя обаче???? Ок, още ми е приятна музиката, най-вероятно поради чисто носталгични причини. Но стигаааа -- мазна сламено руса коса, плетена жилетка и излишно тъпоумни текстове? Да не говорим за моментът „подай -- бръснарското -- ножче -- на -- другарчето -- в -- дясно“.

Не бе, не разбирайте погрешно. Аз все още ужасно си се радвам на групата. Не ми е от любимите вече, но те ще го преживеят…поне някои от тях

Просто ми е любопитно как някои хора създават харизма……

In: Uncategorized | tags: nirvana, нирвана. | #